След като нощем, скрит в тъмнината, пролееш хиляди сълзи, за нещо отдавна загубено, утрото не те радва. Още имаш нужда да се скриеш, но уви светлината показва ясно всички следи, които искаш да прикриеш. И подутите очи и следите от сълзи... Няма къде да се скриеш и трябва да излезеш и да посрещнеш един нов ден, опитвайки се да заблудиш всички, че нищо не се е случило и че си в изключително добро настроение. Опитваш се да се принудиш да си в добро настроение и да се смееш жизнерадостно с другите обаче вместо смях в главата ти все още звучат крясъците от изминалата нощ. И дори смеха ти не звучи за теб като смях. Той е просто някакъв странен стон, крясък... грозен крясък. Радваш се, че всички си затварят очите пред болката ти, а когато някой се опита да се докосне до теб крещиш и го пропъждаш, затваряики се още по-дълбоко в себе си, гърчейки се в затвора, който съм си си изградил. Грозна картинка! И в крайна сметка не успяваш да издържиш целия ден и бягаш обратно в къщи да се скриеш и да продължиш да плачеш, ужасен и отвратен от слабостта си и от жалката гледка, която представляваш.
             Плачи! Дави се в сълзите си и се моли някога да намериш спокойствие и опрощение за всичките си грехове!